Беше много трудно да се състезаваш във времето на Иван Динев, но той постигна достатъчно за всички нас- Коментирането ми доставя много голямо удоволствие
- Максим Стависки е един от най-добрите фигуристи в света
- Щастлив съм, че работих 5 години с Христина Василева
- Липсва ни приемствеността, интереса към историята
- Има много млади перспективни български състезатели
- Кърт Браунинг е човекът, който прави кънките
След края на сезона във фигурното пързаляне няма по-добър събеседник от един бивш шампион, настоящ треньор и хореограф, както и телевизионен коментатор. Красивата страна на спорта ви среща с Найден Боричев. Роденият на 7 януари 1980 година бивш национал има участия на европейски и световни първенства през 2007 и 2008 година. В момента той работи със състезателите в клуб “Айс Пик” и през зимата ни радва с коментарите си на големите състезания.
-Найден, да започнем от началото. Разкажи първо за своята кариера като състезател и за участията ти на европейски и световни първенства?
-По отношение на европейското и световното, едва ли дойдоха в моментът, в който ми се е искало да участвам. Участието в двете първенства по-скоро беше сбъдването на мечта, която имах, в много по-ранен етап от кариерата ми. Иначе тя започна през 1986-а на откритата пързалка на ЦСКА на Четвърти километър при Диана Драгиева, след това премина през Академик на Зимния дворец под ръководството на Фарида Галимова, после Людмила Младенова. След това в Славия работих една година с Румяна Пандова, за да завърша с 11 години при Евелина Панова, която може би остави най-дълбока следа върху мен като състезател.
Дори и в моментите, когато съм бил близо до най-доброто си представяне, беше много трудно на националните първенства, състезавайки се с Иван Динев. Това го има навсякъде по света, когато има един супер изявен състезател, следващите двама-трима, макар и перспективни, нямат възможност да излязат на голямата сцена рано, за да се доразвият. Така се случи и при нас, но за щастие той постигна достатъчно за всички нас. Христо Турлаков успя да участва на шест европейски първенства като втори човек, но и за него не беше достатъчно като поле за изява. Иван имаше късмета много млад да се смеси с най-добрите и да си остане сред тях. За разлика от сега ние участвахме в доста малко международни състезания. Нямаше тази опция да се излиза толкова много навън. Сега всеки състезател, всяко дете може да излезе десет пъти, а тогава не се случваше. Турнири имаше, но липсваха средства, самоинициатива и най-вече информираност – нямаше интернет, информирахме се само чрез телефон и факс, разчитахме само на федерацията, която правеше всичко възможно да се развиваме.
Аз започнах да се пързалям 86-а. Отделяйки се от хокея през 1985 година, фигурното пързаляне стартира една нова програма за развитието на този спорт. Преди това е имало състезатели, но е било по-аматьорско. Не случайно от 85-а участваме на световни първенства. Мисля, че 85-а Петя Гавазова, 86-а Бойко Алексиев. Следват олимпийските игри в Калгари (отново участват Гавазова и Алексиев) и след един цикъл 92-а, седем години по-късно имаме финал на световно първенство при жените на Виктория Димитрова, което е супер успех (на Олимпиадата през 1992-а Димитрова става 17-а). И следват Иван Динев, да не забравим мястото на финал на Цветелина Абрашева на Олимпиадата в Лилехамер и участието на София Пенкова в Нагано’98. Респективно нататък имаме успехите на Албена Денкова и Максим Стависки.
-Но след тях няма успехи…
-Нека не забравяме, че продукцията, която показаха Албена и Максим, е свързана и с голям ресурс. Албена и семейството й дадоха всичко от себе си, за да се случат нещата. Максим Стависки, от друга страна, е един от най-добрите фигуристи в света. При жените в лицето на Христина Василева и Соня Радева традицията в тази категория бе продължена с много престижни класирания.
-Като състезател какви програми и музика предпочиташе?
-От треньорска гледна точка го определям като минус. Винаги съм обичал да играя на различни музики, които не са показвани, но това не винаги се приема с добро око, не всеки го разбира. И като хореография обичах неща, които не са правени. От хореографката Таня Соколова научих много.
-Вече като треньор как определяш силните и слабите си страни от състезателния период?
-В техническата част пируетите бяха най-слабото звено от моите умения, но то е обособено и от факта, че старата съдийска система залагаше само на скоковете, или ние така си мислехме. Затова ми беше толкова трудно сезон 2006/07 при дебюта ми на Европейско и Световно да се впиша в общата рамка. Аз си бях един фигурист от миналото.
-Кога и как започна да работиш като треньор и хореограф?
-Бях се отказал след една поредна тежка контузия през лятото на 2003 година. Тогава с немалката помощ на Людмила Младенова като напътствия станах треньор на Христина Василева. Тя е невероятен състезател и аз съм щастлив, че работих 5 години с нея. Ставайки треньор лека-полека се завърнах да карам и само няколко месеца по-късно мога да кажа, че постигнах и най-големия си успех, спечелването на Ондрей Непала Мемориал през 2003 септември, без треньор, без хореограф, със стари композиции, супер форма и така стана като на майтап (бел. ред. – Найден Боричев оставя зад себе си Щефан Линдеман, който същия сезон печели бронзов медал от Световното).
-Кога започна да коментираш?
-Бил съм гост коментатор по БНТ през 1999 и 2000 година. Иначе за Евроспорт от 2005-а заедно с Ива Стоянова. Тя беше водеща, а аз гост коментатор. Следващите две години бяхме дует с Витомир Саръиванов. Това са олимпийските игри през 2006-а и 2007-а, когато бяхме на живо в Полша на Европейското. Той коментираше на живо и аз след като изпълних кратката си програма се качих на пулта. След като той напусна Евроспорт ми гласуваха доверие и от 2008-а станах водещия коментатор. Евгени Ставрев и Йордан Божинов дълго време ме подготвяха, пускайки ме само на гала концерти, за да свикна с воденето, а не само с говоренето за спецификата на спорта. Надявам се, че съм отговорил на очакванията на медия с много високи изисквания към коментаторите. И в свободното си време слушам колегите си, за да се уча. Като коментатор по фигурно пързаляне аз имам нещастието да коментирам по-малко и през лятото се губи тренинг. Когато започна в края на октомври мога да кажа, че имам предстартова треска. Но по време на Световното през март вече всичко е наред.
-Между коментирането и работата като треньор и хореограф кое ти харесва повече?
-Нещата не са съпоставими. Коментирането ми доставя огромно удоволствие. Смятам, че фигурното пързаляне трябва да се поднася така на хората, че те сами да извлекат това, което им харесва. Понякога е излишно да се говори за четворни скокове, сложни туизли и лифтове. Треньорската дейност е едно много сложно поприще, което изисква сериозно планиране, знания, самоконтрол особено при липсата на външен такъв. Понякога единственият външен контрол са самите състезания, за да видиш къде си спрямо останалите. Това е много дълъг и динамичен процес, в ежедневието планът се моделира, съобразяваш се с всеки поотделно. Колкото и да разполагаш с отбор, работиш с индивидуални състезатели, всеки си има различни проблеми в ежедневието. Хореографията е съвсем друго, трябва да измислиш една постановка и да я покажеш, отново съобразявайки се с този, който ще я изпълнява. Не всичко, пречупено през моите движения изглежда по същия начин при едно дете.
-Да отличиш някой български състезател в момента?
-Тук е моментът да кажа, че повечето състезатели, които представят България не са българи. Това е нещо върху, което трябва да се помисли за в бъдеще. Не че имам нещо против, това е практика в цял свят, когато има дупка да се ползват чужди кадри. Въпросът е доколко тези хора ще имат положително влияние върху българското фигурно пързаляне. Трябва да се търси начин те да повдигнат нивото на тези, които идват след тях и тези, които са им конкуренти на вътрешното поприще. А не те да си тренират в чужбина, никой да не знае какво се случва с тях и да участват на европейски и световни първенства. По този начин те не помагат на българското пързаляне. Хората трябва най-малко да ги знаят кои са, поне децата. Сега ни липсва приемствеността, интереса към историята. На мен състезателите, които са ни представяли на първенства са ми давани за пример.
Иначе има много млади перспективни български състезатели, с които работим упорито и надявам се скоро да ги видим на високо ниво на международната сцена.
-Искам да попитам за изминалия сезон. Много спорове предизвика титлата на Патрик Чан и дори има петиция да бъде връчен втори златен медал и на Денис Тен. Правилно ли беше решението на съдиите?
-Денис Тен си получи сребърен медал, връчиха му и златен за изпълнението на волната програма. Той трябва да е изключително доволен, че участва в едно първенство, в което имаше възможност въобще да стигне до тройката. Едва ли ще има друго състезание, в което така да се случат нещата, че истинските фаворити да са толкова назад от първия ден, съдийката колегия да е толкова положително предразположена към него. Аз съм изненадан по отношение на компонентите на програмата, където му дадоха много сериозна подкрепа. Има и нещо друго, за да спечелиш златен медал, изиграй чиста волна, скочи троен флип във втората част и си шампион.
-Друг много спорен въпрос е, трябва ли Евгени Плюшченко да участва на Олимпиадата в Сочи?
-Това си е работа на руснаците, а те както правилно подхождат към дамите и работят с млади момичета, противното правят с мъжете. Вместо да използват младите състезатели като Максим Ковтун, който се представи много добре на Европейското и никак не лошо на Световното и да се опитат да възкресят Артур Гачински, който е в дупка, те опитват да връщат един 30-годишен фигурист, който още след първия ден може да се срине. Анализирам много внимателно ситуацията в Русия и системата им на работа. Не случайно редица специалисти се върнаха да работят там. Те дълги години оставиха нещата на самотек, използвайки инерцията от комунизма. 90-те години им бяха много силни, но това беше ехо от стария начин на работа. Вижда се, че в модерно време тази система не работи и те доста години нямаха шампиони, дори на европейско първенство.
-Споменахме Русия. На мен една новина от последните дни ми направи силно впечатление. Треньорът на световните шампиони Татяна Волосожар и Максим Транков Нина Мозер взе още две много силни спортни двойки – Вера Базарова/Юри Ларионов и Ксения Столбова/Фьодор Климов. Възможно ли е един треньор, който едва сега се наложи, да работи с три елитни двойки и то в олимпийски сезон?
-Смятам че това ще повдигне нивото на двойките в тренировъчния процес и това се търси. На второ място се гледа финансовата гледна точка. Всеки един треньор има основна цел да изгради име и това име впоследствие да му носи дивиденти. Да вземем за пример Николай Морозов, който в момента не работи с много елитни състезатели (изключвам Амодио и танцовата двойка Елена Илиних и Никита Катцалапов). Но той своето си го направи, неговата състезателка Мики Андо стана световна шампионка, привлече редица именити фигуристи, зад които стоят много богати федерации. Беше постоянно в играта, в топ 5 на всяко състезание и то с повечето състезатели. За треньора това е важно – да има работа.
-Стигаме и до въпроса за любимците ти?
-В момента нямам никой, на когото да симпатизирам. Наслаждавам се на уменията на всички момчета, момичета и двойки. Иначе никога не съм крил, че Кърт Браунинг за мен е човекът, който прави с кънките, каквото си поиска. Смятам, че той е основоположник на това, което лежи в основата на новата съдийска система. Канадецът направи и първия четворен скок преди 25 години. Той въведе шоу елементите в състезанието, след като беше един сух индивидуалист, скачач и впоследствие се превърна в един от най-артистичните фигуристи за всички времена. През 1993-та година той спечели четвъртата си световна титла с оценка 6.0 за представяне по старата съдийска система.
-Представи си, че имаш всички качества в спорта, за които си мечтал. Има ли програма на някой състезател, която би искал да изиграеш, която би искал да е твоя?
-Веднага изпъкват няколко програми, но интересно е, че тези, които на мен ми правят впечатление, рядко са печеливши. Изпълнението на Стефан Ламбиел на “Поета” на Висенте Амиго е образец на съвременното пързаляне при мъжете. Това е волната му програма от Световните първенства 2007-а и 2008 година, когато не стана шампион, но беше в тройката. Друга волна програма, която веднага казвам, е вече споменатата на Кърт Браунинг от 1993 година “Казабланка”. А ако трябва да говоря за техническа част, волната програма на Евгени Плюшченко от 2004 година в Дортмунд, с която стана световен шампион и едно много глупаво падане в края на троен ритбергер, го лиши от пълно 6.0 и по първа и втора оценка, които му бяха гарантирани. Изигра може би най-впечатляващата си волна програма.
Снимка 1: Найден Боричев с възпитаниците си
Снимка 2: Христо Турлаков, Иван Динев и Найден Боричев
Снимка 3: Найден Боричев като състезател
Снимка 4: Найден Боричев като победител на Ондрей Непала Мемориал с Щефан Линдеман и Карел Зеленка
