Невяна и Катрин, позволявам си днес да се обърка към Вас в писмена форма, в навечерието на най-важното състезание за Вас тази година.
И искам да Ви благодаря.
Благодаря Ви, че ми върнахте интереса към индивидуалната гимнастика.
Благодаря на Невяна за финала в Рио, който за мен е равен като постижение с медала на ансамбъла.
Благодаря на Катрин, че беше там и подкрепяше Невяна.
Благодаря на Невяна за топката, с която докосва душата ми.
Благодаря на Катрин за топката, с която показа колко красиво може да бъде едно изпълнение на българска музика.
Благодаря на Невяна за смелостта, с която се хвърля в толкова сложните си композиции (признавам си, че ми е много трудно да гледам бухалките й и да дишам едновременно с това).
Благодаря на Катрин за това, че показва колко женствена може да бъде гимнастиката.
Благодаря Ви, че ме карахте да плача от радост и гордост.
Благодаря Ви за всички медали, които спечелихте тази година.
Благодаря Ви, че сте в света на Сузанита и „Яката дупара“ сте пример за децата.
Благодаря Ви, че сте хванахте за ръка на подиума в София и показахте, че спортът е нещо много повече от състезание.
Благодаря Ви, че направихте всичко това за НАС!
Следващите думи вероятно са пълна противоположност на всичко, което ще чуете днес, на всичко което феновете очакват.
Неви, Катрин, на Световното аз не искам медали. Вие, надминахме очакванията ми през този сезон, спечелихте медали, за които само съм мечтала отново да видя на гърдите на българска състезателка.
След всичко, което ми дадохме, ми се иска това състезание за бъде за ВАС. Да излезете без страх и без мисъл за оценки, класирания и медали. Да изтанцувате „Красотата“ и „Булерията“ така, както само Вие умеете и деа се насладите на всяка секунда от тази минута и половина. Защото, ако ВИЕ сте доволни, всички НИЕ ще се радваме за ВАС.
P.S. Благодаря и на Бранимира Маркова затова, че изгради две чудесни гимнастички и две прекрасни млади жени. И дано не се сърди за написаното, че медалите не са важни.
