„Постоянно ми задават въпроса „Как избираш музиката си?“. Независимо дали това е направено с южняшки акцент или с говор от севера. Това е въпрос, с който съм свикнал, но на който не мога да отговоря за 10 секунди, както този, който ме е попитал очаква.
За мен олимпийската мечта започва с музиката, помня ясно как слушах диск с класика в колата с майка ми и си мислех както тази фраза в парчето е подходяща за перфектен скок под ярките светлини на олимпийските игри. Беше Шопен. Фразата и до днес ме кара да настръхвам и мога да я чуя в главата си без реално да има музика. Този музикален момент беше късмет за мозъка ми и оказа голямо влияние върху моята кариера. И макар че не съм ползвал Шопен в олимпийските си програми досега осъзнавам колко важен се оказа той за малкото момче с големи мечти, което седеше в колата на майка си и слушаше по пътя от пързалката до дома.
Изборът на музика, като всеки друг аспект от живота ми, винаги е бил само мой. Аз не отговарям на поръчки като сватбен певец, не се съгласявам на нещо, което харесам малко и не мисля, че човек може да докосне сърцата на публиката, ако не разбира и обича музиката си. Чувал съм много предложения от треньорите и хореографите ми през годините и гледайки назад може би е трябвало да ги приема, но вярвам, че търсенето на музика, която те кара да настръхнеш работи най-добре.
Във волната си програма на Игрите във Ванкувър през 2010 година се пързалях на парче с име „Паднал ангел“, за което направих компилация от шест различни песни или композитора. Първоначално избрах изпълнение на виолончело на ЙоЙо Ма, създадено за италианския филм “La Califfa.” Музиката беше божествена, но продължаваше само две минути, а аз се нуждаех от 4 и 40 секунди. Не исках да съм скучен, като повтарям музиката и ми трябваше нещо, с което да я допълня, нещо, което да се върже с образа на падналия ангел, който бях създал в главата си.
Музиката и звукът създават спомени, също като всички други сетива. Трябва да избереш музика, която ще направи впечатление, с която няма да обидиш някого и с която ще бъдеш запомнен. Хората може да не помнят, че във Ванкувър съм се пързалям на виолончело или че през 2006-а на „Лебедът“ на Сен-Сан, а не „Лебедово езеро“ на Чайковски, но ще помнят, че съм се пързалял на нещо красиво. Лично аз не помня елементите от програмата на Катарина Вит от 1988 година, когато стана шампионка с „Кармен“ на Бизе, но помня сцената със смъртта й на финала и класическите църковни камбани в последния момент.
Аз избирам музиката основавайки се на чувствата. Аз избирам музика с въображение. И най-вече аз избирам музика, която отговаря на живота ми, на историята, която искам да разкажа.
За всеки състезател процесът на избор е различен, но резултатът обикновено е един и същ. Историята, която показваш може да бъде по-важна от скоковете, когато след 30 години погледнеш визитката си. Хората ще те помнят с това, което създаваш, а музиката е саундтрака на момента. Когато хората ме попитат как избирам музиката си съм си избрал една фраза, с която им отговарям и, с която описвам всичко: „Избирам музиката, която ме кара да настръхвам“.
Джони Уиър-Воронов
